Ей не ме мислете за страхливка.Разбира се, че се върнах в студиото.
Едър мъж, гол до кръста, с обръсната глава и безброй татуировки.Даже не вдига поглед.А дали изобщо е разбрал, че влязохме? Учудвам се на увереността си първа да наруша тишината.
Съгласява се да ми сложи обица на езика без да ме попита каквото и да е.А аз се тревожех, че ще ми иска лична карта, каквато и без това нямах тогава! Но изниква друг проблем. Цената не отговаря на моите сметки.Или се връщам без обица, или се дупча и оставаме без превоз.
Спокойно,имам план Б.Прежалвам и "резервната" десетолевка.И послушно оплезвам език.Погледа на приятелката никак не беше окуражаващ.А човекът просто взе шилото и ми промуши езика сякаш беше пилешка хапка на шишче.
Две минути по-късно се плезех в огледалото и не можех да повярвам, че това нещо е там.А не усещах нищо.От упойката не усещах даже устните си.Половин час по-късно обаче си възвърнах усещането.И това съвсем не беше на добре.
Два следобед, средата на август.С две думи адска жега.А ние дремем на спирката и вече 15мин, а не минава тоя автобус №4.А езикът ми се подува, ли подува...
Хайде, ето го.Юруш с тълпата.
1-ва спирка - не сме тука.
2-ра спирка - и тук не сме.
3-та - не.
4-та - мм, определено не.
5-та - това не е автогарата.
"Момичета, това е последната спирка" - деликатно ни намекнаха да слизаме.
Я, това не било автобус №4, а №11.И ко прайм ся?
Мисли бързо.Коли,складове,коли - промишлената зона.
След като мисловният процес не даде особен резултат,решихме просто да изберем наляво или надясно.
Вървяхме около 10мин надясно без да срещнем нито един човек и нито една спирка.
След още 10мин стигнахме до спирка, ама ще дойде ли тая 4-ка...не знам, но пък дойде един човек! Ама как да го питам нали имам тройно по-голям език и едвам дишам, камо ли да говоря!
Е, винаги има изход.Замаяна и полузаспала от жегата, умората, лашкането в автобуса и пулсиращия ми език се прибрах вкъщи и просната на дивана търпеливо изслушах наказанието си за следващата една седмица.
